Изплаках те до последния спомен,
до повръщане, до безсъзнание...
Наум те погребах и сторих ти помен,
и думи варих вместо жито. В мълчание.

Четиресет по четиресет чаках сърцето
без жал да обеси всяка надежда.
И още по толкова чаках спасение.
Четиресет казвам, но бяха по двеста.

Не помня по колко осъмвах със вяра,
че точно сега, в този миг, ще се върнеш.
Ръцете си счупих, та друг да не галят,
косите отрязах, очите завързах...

Сега ми е тихо. Свещена амнезия.
С едната надежда - дано си обичан.
Разбрах, че от рана се ражда поезия.
От радост най - много да се напием.